“Отдавна чаках този ден!”, помисли си мъжът, впил поглед в хоризонта. Беше в напреднала възраст, ала не и грохнал. Лицето му бе уморено и сбръчкано, но очите му светеха, а погледът – пронизваше. Името му бе Турандо хо Вара – благородник от Риндамелския доминион, водач на Ордена на Златните камшици – елитната войска на доминиона.

Хо Вара черпеше енергия от ненавистта, с която желанието за отмъщение го беше дарило. Преди шестнайсет лета загуби големия си син, а преди три дни и малкия. И двамата паднаха в битка, и в двата случая бе намесен един и същи скъпоценен камък. Но не него желаеше старият риндамелец, искаше само да се докопа до приносителя му, бягащ нейде напред.

Докато възрастният пълководец тънеше в мисли, се чуха енергични стъпки. Пред походната му шатра се появи адютант и отдаде чест. Младият мъж получи разрешение да доложи. Говореше с уважение, а в поведението му се долавяше страхопочитание. Всички бяха респектирани от своя водач, обичайно строг, понякога и жесток... А точно в този момент гневът бе налял в чашата му и лудост. Военачалникът кимна, но не каза нищо друго. Младшият командир се поколеба за миг, но сепнат се опомни, отдаде чест и бързо напусна шатрата.

Хо Вара извърна поглед настрани, където войниците и командирите им го очакваха безмълвни. Всички бяха покрити с прах, една неподвижна маса от народ, хора неразличими един от друг. Единствено златистите камшици, затъкнали на коланите им, привличаха погледа. В тази неестествена тишина шумове издаваха само прелитащи птици и конете на кавалерията, недостатъчно починали, но вече готови за път.

После старецът обърна глава на запад. Оттам някога докараха безжизненото тяло на големия му син, натам яздеха като луди вече трети ден – за да мъстят за смъртта на малкия. Късно снощи пресякоха границата с конфедерация Хирад, а по обяд трябваше да достигнат крайната си цел, град Деи.

- Закъснях само с шестнайсет години! - каза Хо Вара на доверените си командири.

Те се смутиха, почувстваха се засрамени, гневни, готови да убиват за господаря си. И преди да отговорят с утеха, клетви на вярност и закани за мъчителна смърт, пълководецът нададе смразяващ вик:

- За шестнайсет глави давам годишна заплата отгоре!

Екнаха крясъци на бликнала кръвожадност и сребролюбие, ловната тръпка оживи недоспалите мъже. Десетниците с викове поведоха подчинените си напред, стотици мъже действаха като един. Скоро колоната им се изви чевръсто в западна посока, подобно на пробудила се змия, надушила миризмата на плячка.

В град Деи утрото започна да преваля вече. Ако човек се изкачеше на склоновете западно от малкия град, в този ден можеше да се наслади на грандиозна гледка - в чистото от облаци небе ясно се открояваха заснежените планински склонове на Каджейнар, планината-майка. Слънчевите лъчи се спускаха по стръмните й скалисти скатове, отразяваха се от снега, владеещ най-високите върхове на назъбения хоризонт. По долината над града се спускаше лек вятър, който сякаш нашепваше легенди от времето преди човешки крак на стъпи тук… На цялата суша нямаше друга така всеобхватна и висока планинска верига. Малцина от живеещите в равнините имаха представа какво крие планината в недрата си, а отвъд нея никой не знаеше какво се намира.

Въпреки че все още беше зима, по този край снегът не припарваше на тази височина. Във въздуха се носеше ухание на размразена земя, пролетта скоро щеше да нашари със свежа зеленина унилия пейзаж.

Възрастният Зимара днес се бе качил тук, но не за да се наслаждава на планината, от която произхождаха той и себеподобните му. Побелелият патриарх ръководеше общността на айдримите, слезли някога от стръмните склонове и заживели при човеците от Деи. Всяка сутрин мъжът се качваше дотук, това бе неговия момент на рутинно съгледвачество.

Очите му бавно обхождаха панорамата - величествените природни гледки на запад, после тесните улички и каменни къщи на малкия градец, разположени току под наблюдателя. На изток се ширеха хълмове в кафяво-жълта предпролетна премяна, разстлани към и отвъд хоризонта.

С други сетива пък обследваше енергиите, които го облъхваха и сякаш му нашепваха новини. И той бързо разбра, че този ден нямаше да е като предишните. Беше объркан - към Деи приближаваше нещо, което дълбоко го радваше, но и изпълваше със силна тревога. И идваше от изток, откъдето единствено изгревът носеше добро.

Малко по-рано набързо изпрати двама млади ездачи, чието завръщане вече очакваше. Зад близкия зелен хълм се появиха трима мъже на коне - двамата му подопечни и един непознат. Животните бавно изкачваха склона, което му даде достатъчно време да разгледа пришълеца. Млад и странно смугъл, не се намираха много като него по тези земи.

Аха, ето какво било! Не толкова с очи, колкото с фините си сетива Зимара долови познати силни пулсации. Източникът им бе малък предмет, прибран в торбичка на колана на ездача.

Новодошлият яздеше расов кон, който обаче изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи в тревата. Конниците вече бяха съвсем близо, Зимара улови блуждаещия поглед на младежа и отведнъж научи две неща - че не за първи път виждаше такива екзотични, тъмночервени очи... И че пред себе си имаше беглец, на който ще трябва да помогне. Дори и това да навлече неприятности на Деи.

- Как те зоват, пътниче? - започна той.

- Новин съм аз, Новин Сокола ми казват - отвърна му отпаднал глас.

Дори и говоренето му костваше усилия! Нима е яздил дни и нощи дотук? Последното Новин можеше да потвърди най-добре. Почти без сън за него и вярното му животно препускаха вече три денонощия, от Вардамир - столицата на Риндамел, та до тук, пограничните земи на конфедерация Хирад.

- Ние ще ти помогнем да продължиш напред и да избягаш от тези, които те следват - без заобикалки му каза възрастният водач.

За Новин това говореше само едно - ще се постараят той да напусне Деи възможно най-бързо, за да отмине по-бързо и опасността за самия град. Но предвид алтернативата да го заловят и предадат на Ордена, в опит да изкупят собствената си сигурност, той беше готов да съдейства всячески.

- Защо ми помагате? - все пак попита младият мъж, наострил уши.

Зимара въздъхна, даде кратки инструкции на ездачите си и направи знак на Новин да слезе от коня си. Единият от младите айдрими хвърли мнителен поглед на седлото на непознатия, където стоеше затъкнат окървавен меч, но не каза нищо. Двамата местни ездачи бързо се понесоха обратно надолу към града, в изпълнение на току-що дадена заръка.

- Знам какво носиш на кръста си - спокойно изрече старият маг, стараейки се да не подплаши младежа.

- И как разбра? - напрегнат отвърна последният.

Сокола със сигурност беше изпреварил всеки потенциален вестоносец дотук и въпреки това усещаше, че беловласият мъж казваше истината.А това му се струваше обезпокоително! Бързо сложи ръка на кожената торба, затъкната отстрани на талията му, но Зимара само повдигна ръка в успокоителен жест.

- Запази скъпоценния камък за себе си, молбата ми е само да го отнесеш надалеч оттук.

- За да не ви навлека неприятности, нали?

- Това вече не може да се избегне - Зимара видя в спомените си град Деи да гори и въздъхна. - Златните камшици отмъкнаха от нас скъпия кристал преди много години... Но мястото му не е тук сега, Мирдра (така зовем камъка) трябва да бъде скрит в планините, които виждаш!

Новин и друг път беше зървал побелели върхове, които със смяната на сезона променяха цвета си. До момента обаче само като страничен наблюдател. Никога не се беше качвал нависоко.

- Заръчах да бъде донесена храна, екипировка и дрехи за двама души... - поде отново патриарха.

- За двама?

- Ако тръгнеш сам нагоре, най-вероятно само ще отложиш за кратко смъртта си, повярвай ми! Преди много години аз самият слязох от тази планина тук и до ден днешен това остава

приключението на живота ми. А той не беше лек и след пристигането ни тук, ама това е

за друг разговор…

- Ще ти трябва и по-свеж кон... - сети се да добави Зимара.

Тук младият мъж категорично махна с ръка и отвърна:

- Пустинник отдавна препуска с мен на гърба си. Почивката дава сили на коня, но същото важи в още по-голяма степен за верността му, тя го окрилява! - и наистина, между двамата Зимара долови връзка. - Изгубих резервния си кон, но оттук нагоре не ни чака много езда така или иначе, нали?

Междувременно хората в селището се раздвижиха. Групи от тях започваха бързо да напускат домовете, нарамили малки деца и денкове с багаж. Повечето се придвижваха пешком, а на няколко водени коня се поклащаха самари с провизии. Един от натоварените коне имаше и ездач, именно той се изкачваше по посока на двамата мъже.

- Представям ти Ролтиндант - каза Зимара и посочи пристигащия непознат. - Той е нашия планински водач. Навярно ти отстъпва в уменията с меча, но когато стъпите на сняг и по стръмни скали, ще си благодарен, че е с теб!

Новин вече започваше да отбелязва в съзнанието си някои типични черти за тези човеци, наричащи себе си "айдрими". Белокожи, с дълги руси коси, дори мъжете им приличаха на жени!

Изобщо обаче не му хрумна да се пазари, защото недалеч от изток видя врагове да нахлуват вече в града! Още риндамелски ездачи се появиха отляво и отдясно на основния отряд, някои от които носеха факли. Като не срещнаха съпротива, се разпръснаха по двойки и бавно започваха да обхождат улиците, мимоходом палейки домове. Във въздуха се понесе мирис на дим, бялата кобила на Зимара наостри уши и започна да пръхти.

- Нямате много време! - възрастният мъж звучеше напрегнат.

Вместо отговор младият айдрим смушка коня си и пое на запад. Новин понечи да го

последва, но Зимара сложи ръка на едно от стремената му.

- Моля те, грижи се за Ролти! Жив ще ти е по-полезен, а и ние ще го чакаме да се върне при нас. В него гори ярък пламък и има весел нрав. Ще ни липсва много, ако го изгубим.

Мургавият мъж задържа поглед върху стареца и му кимна, след което скочи пъргаво на седлото, опъвайки юздите. Странни са тези айдрими! Как изобщо оцеляват в този жесток свят?

- Ще се пазим един друг! - отговори само и побърза да настигне водача си.